1. Ден мразовит, вървящ към края свой,
природата приканва към покой
и пропълзяват сенки на нощта
завеси черни, минала тъга.
В’мрака бледнее падналия сняг
като покров на тихата земя,
на милостта грижовната ръка
сякаш посипва прошка над света.
2. Самотен до прозореца стоя
във размисъл дълбока, в’тишина.
Като сияйна трепкаща звезда
в’мен затрептява спомен за дома.
Питаш ли, где ли бродя с’мисълта
сцени щастливи да възстановя,
да съживя със тях надеждата.
О, нарисувай тази красота.
3. На Запад, там далече от света
прокудени светии в’самота
във труд създаваха блага безчет
сред мирни долини във Дезарет.
Не се бояха те от ветрове,
ни от високи снежни върхове,
символ на Божията свобода,
закрилящи зелените поля.
4. Със труд превърнаха те пустошта
в’цъфтяща, плодородна долина,
издигнаха красиви градове
и осветиха храмове навред.
Сладка религия със чистота
всички приканва, носи светлина.
Кой ще опише тази красота –
там е домът ми, моята земя!
Текст: Орсън Ф. Уитни, 1855–1931 г.
Музика: Едуард П. Кимбъл, 1882–1937 г.
